Resurgam
Душата ми не е
страхливка…
Думите са на Емили Бронте,завещала ни един-единствен
литературен диамант.Заедно със сестрите си Ан и Шарлот ,прочутите писателки израстват в
дом, заобиколен от гробище.Заровените четиридесет хиляди души стават кръгозора
на момичетата.Въпреки нерадостната и потискаща атмосвера трите Бронте намират
спасение в творчеството.Емили се отличава като най-своенравна,самоуверена и
властна.Грижейки се за болния си брат тя не изневерява на нрава си,заразява се
от брат си и умира първа от сестрите си.Дори преди смъртта си ,тя отказва да се
признае за болна ,лекарят я намира вече издъхнала .От нея остава само споменът
в сърцата на сестрите й и „Брулени
хълмове”.( Миглена Николчина ”Сестри на безсмъртието”)
Историята на „Брулени хълмове” е толкова коментирана и известна
,че няма смисъл да я повтарям .Отдавна точа зъби за тази книга,но все не можех да се докопам до нея.Моментът, в който видях
чисто новото издание да наднича от рафта
в библиотеката ,накара малкото ми
литературно сърчице да трепти от вълнение...
Само от заглавието още ме пронизва хлад и пред погледа ми изниква една пустош от
която няма измъкване,няма алтернатива.Ветровете брулят с порива на
свободата.Предствата ми е за една застинала реалност,една статичност,времето
отминава и тези тесни рамки са като затвор за сводолюбивите души.Вратите на
родния дом на Катрин Ърншоу са като вратите на ада.Не можах да видя нищо
положително в тази къща,капчица надежда не намерих.Всички обитатели на този дом са осъдени души .”Брулени хълмове”
е еквивалента на студения,тъмен,изпълнен с призраци замък в готическите романи.
Не знам как го е направила Емили,но докато не прочетох
романа до края не мирясах.Нямаше страници в които да скучая.Често от Хийтклиф
настръхвах и се чудих от кой ли кръг на ада е изпълзял .Катрин е толкова жива
,егоистична и самолюбива ,че просто обичах да я мразя-тя остана един от
любимите ми персонажи с ясно изразен характер,далеч от куклата ,която е
трябвало да бъде жената през онзи период.Пейзажът също е много добре предствен
и е като герой в цялата история.Повествованието е много увлекателно и буди
толкова емоции в теб,че аз мрази ,обичах и плаках заедно с героите.Книгата не е
никак лека за четене,защото освен ,че е много въздействаща и натоварваща,читателят
също се превръща в свидетел и съдник на
трагедията.
Най-голямо въздействие ми оказаха може би тези два цитата,както
и изполведта на Хийдклиф,която го детронира от авторитета му на отрицателен
герой:
Подчиних се или поне
излязох от стаята, но понеже не знаех накъде водят тесните коридори, спрях се и
станах неволен свидетел на една проява на суеверие от страна на стопанина на
къщата, която опровергаваше по странен начин привидния му здрав разум. Той се
качи на леглото и изкърти решетката на прозореца, избухвайки в неудържим плач,
докато я теглеше.
— Влез, влез —
проплака той. — Кати, хайде ела! Ела поне още веднъж! Ах, любов моя! Най-сетне
чуй ме поне тоя път, Катрин!
Призракът прояви
присъщия на всеки призрак каприз. Той с нищо не показа, че съществува, но
снегът и вятърът бясно нахлуха през отворения прозорец и стигнаха дори до мен,
като изгасиха свещта.
Катрин Ърншоу, дано не
намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил — тогава преследвай ме
като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало
призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е
образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога
да те намеря! Ах, господи, това просто не може да се изкаже. Аз не мога да
живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!
Може би и затова двамата трябва да умрат.Освен че са
еднакви,единият е като огледало на другия,Хийтлиф и Катрин са онзи тип осъдени
души ,които не намират място на тази земя и затова трябва да го търсят другаде.Хийтклиф
живее по-дълго защото като „жив дявол” не може да отиде при любимата си ,преди
да въздаде неговото правосъдие и като един друг герой накрая разбира ,че само
Бог може да съди..
Има истории ,които остаряват с времето,но една книга е
класика тогава когато преживява времето си и продължава да бъде актуална през
годините. В този ред на мисли с всеки нов прочит историята става все
по-трагична и по-трагична ,въпреки
щастливия си край...Мисля ,че се пристрастявам към творчеството на семейство
Бронте.
Няма коментари:
Публикуване на коментар