Как един вампир стана добър
Животът е тежък...
Вече над десет години всеки мой ден е дежа вю.Свикнах и не ми прави впечатление.Всяка нощ е една и съща.Аз съм същия вампир в същия бар,всяка вечер прилича на предишната.
Сядам ,и си поръчвам питие,оглеждайки другите около мен.Както и очаквам ,нищо не се е променило.
Русокосата сервитьорка взима поръчката ми и забързва към бара.Усещам тревогата й.Отново не й достигат парите.Знам че се притеснява за двете си деца които е оставила сами през нощта за да може да отиде на работа.Разчита на заплатата си ,защото не е виждала бащата отдавна и той естествено не плаща издръжка на децата си.Но тя е решена да се справя сама.
Приближава се към бара, където предава поръчките на бармана.Тя не забелязва погледа му .Той я харесва.Но не смее да признае чувствата си,защото тя никога не го е забелязвала...
И честно казано не ми пука,и защо да ме интересува?Животът е борба...Казвам го от личен опит.
Измествам поглед от тях и очите ми започват да претърсват бара за жертвата ми тази вечер.Руса,червенокоса или тъмнокоса?Има ли значение.Само засищането на глада е от значение.Те нямаше да помнят нищо, а аз ще бъда сит.
Виждам висока червенокоса в дъното на бара.Защо не?Изглежда привлекателна.Черпя я с питие ,вдигам вчерашния вестник пред очите си, за да следя реакцията й.
Не чета весници,но една малка статия ,поместена в долния край на вестника, привлече вниманието ми.
„Злощастен инцидент помрачава вчеращното републиканско състезание по надбягване с коне.Джесика Бет ,местна състезателка е пострала тежко по време на тренировники.
Не се знае при какви обстоятелства но Джесика и конят й са били намерени в близката пропаст до конната база.Изглежда конят с тежеста си е влачел Джесика доста време .Благодарение на бързото отреагиране на екипите на бърза помощ и пожарната Джесика е била закарана незабавно в спешното отделение на местната болница.Състоянието й в момента е критично.
Състезанието за момента се отменя заради трагедията .
Лорелай Филипс „Дейли Нюз”
Студени тръпки преминаха през цялото ми тяло,всички косъмчета на тялото ми настръхната и една голяма буца заседна в гърлото ми.Светът се завъртя пред очите ми.
-Да те черпя ли и аз?-без да усетя червенокосата се беше приближила до мен .
-Не може да е истина-казах аз, треперейки,пред мен виждах само статията
-Добре ли сте?-долових гласа на жената до мен
-Махай се –изкрещах й аз,преобръщайки масата с питието си..
-Грубиян изписука тя и се отдалечи.
Краката ми още трепереха когато излязах от бара.Не можеше да е истина,не трябваше да е истина?Това беше моята Джесика.Това трябва да е някваква шега,нелепа грешка или съвпадения в имената.Не може да е....
В главата ми се бореха хиляди мисли ,защото знаех че на тази земя няма друга таква жена.Да това беше тя ,моята Джеси.Единствената жена която бях обичал ,жената която още обичах и жената която винаги щях да обичам и...първата ми жертва...
Спомените,които държах заключени някъде дълбоко в сърцето ми изплуваха сякаш бяха вчера.
Беше мрачно,края на септември,последните дни на лятото,но още не беше студено.Държах Джесика за ръка,тя беше облечена в спортния си костюм за езда,изглеждаше великолепно въпреки крехката си фигура, вятъра си играеше с косата й,хваната на конска опашка ,превръщайки я в ореол от злато около главата й,а отпред два непокорни къдрави кичура се спускаха свободно пред лицето й.При всеки следващ повей тези кестеняви кичури се развяваха нежно.
-Знаеш ли че обичам косата ти-казах аз като посегнах и започнах да си играя с непокорния кичур от лявата й страна.-Короната на всяка принцеса бледнее пред твоята коса.-целунах я по главата ,и прибрах двата кичура зад ушите й,и повдигнах брадичката й към мен така че да срещнах очите й.
-Само косата ми ли?-каза тя свенливо.Очите й ме гледаха с такова обожание, което беше единствено и неповторимо в тази вселена.Очите й не бяха нито сини нито зелени,някаква смеска между двете което я правеше още по-необикновена.
Леко докоснах устните й с моите.
-Знаеш, че обичам всичко в теб,всяка частица от теб ме привлича.-започнах да задълбочавам целувката, но конят на Джесика явно имаше проблем с мен,и започна да издава звуци и ми се наложи да се откъсна от сладката отрова на кадифените й устни.
Фуего никак не ме харесваше, защото ревнуваше от мен.Джесика също много го обичаше.Бил предопределен за нея още преди да се роди.
Джесика се приближи към него и нежно го помилва по главата ,даде му малка бучка захар.Животното започна да се гали в нея и да ближе ръката й.У мен също се пораждеше ревност, но знаех че няма от какво да се страхувам.
-Да се качваме!-казах аз като качих Джесика на седлото на Фуего, след което се метнах и аз, въпреки явното му негодувание заради непознатия на гърба му .Обгърнах тялото й с ръце и обсипах врата й с малки целувки.
Фуего прекъсна това като бързо пое в тръс.
Когато забави Джесика се облегна на гърдите ми,можех да усетя как сърцето й препуснаше бясно в гърдите й от любов към мен.
-Мат,знаеш ли колко много те обичам!-беше толкова хубаво да чуя тези думи,така искрено извиращи направо от сърцето й,изречени с този дрезгав глас който познавах така добре.
-Знам ,въпреки че аз те обичам повече-казах аз като поднесох ръката й към устните си.-И знам че някой ден на този пръст ще има един пръстен .
Тя се усмихна,цялата засия и само каза:
-Обичам те!-очите й придобиха онзи така тъмно син цвят знак за твърдата решителност в нея.
Не знам дали имаше по-щастлив човек на този свят от мен.После с усмивка слязох от коня,като я оставих да тренира на гърба на Фуего за следващото състезание.Препускаща на седлото беше като ангел.Знаех че ще победи.
Това беше жената на живота ми.Няма и капка съмнение,исках да споделя с нея целия си живот.Толкова я обичах че бих дал живота си за нея...
Тогава не знаех колко се бях лъгал..
Знам че не трябваше да го правя,вече не бях онзи Мат,аз съм едно чудовище,но нашата връзка беше още жива,като феникса който се преражда.Трябваше да я видя,не можех да седя и да чакам да разбера от вестник какво е станало, затова трябваше да сгреша,каквото й да да ми струва...
Вечерния влак за Лондон беше почти празнен,бях само аз,няколко тинейджъра които спяха и възрастна двойка ,която пътуваше на трети меден месец.Малко им завиждах , затова че цял живот бяха споделяли това което някога аз бях планирал.
След няколко часово пътуване пристигнах в Лондон,трябваше ми малко време да привикна с английкия въздух,взех такси до провинцията и оттам до местаната болницата .
С всяка следваща стъпка я усещах по-близо и по-близо,аромата й на ванилия ,който толкова добре помнех ме опияняваше още и още.
Стоях пред входа на болницата ,на това място се преплитаха смъртта и живота във вечна битка за надмощие.Долавях аромата на прясната кръв ,но не тя беше това нещо което ми даваше сили.
Пред една врата седеше жена с къса руса коса, която хранеше малко дете.Веднага успях да я позная.Ан Чейс се беше променила.Познвах я от много време,тя беше съседското хлапе и най-добрата приятелка на Джесика.
Когато вдигна глава изглежда не ме позна.
-С нещо да ви помогна?-каза доста недружелюбно тя.
-Ан!Доста си се променила.
-Вие пък отк...ние дали..срещала съм ви някъде ..вие..
-Да,аз съм Мат,Ан.
Първия момент просто се взираше във мен няколко секунди.После изпрати нанякъде детето което поразително приличаше на нея.
-Значи ти...ти си се върнал...
-Знаеш защо съм тук!-казах аз ,като гласът ми прозвуча по-твърдо от колкото бих искал.
-Да-каза тя като седна на близкия стол в чакалнята ,пое си дълбоко въздух,прокара ръка през косата и продължи –да,но след онази нощ не мислех че някога ще ..ти ще..
-Ще се върна,и да ,върнах се както виждаш-все още усещах притеснението у нея,но беше разбираемо ,все пак не съм добър...добър човек,ако още имам правото да се наричам така.-Просто ми кажи какво се е случило и как е тя!
Тя се отдалечи малко от мен и се облегна на стената.
-Стана преди няколко дни.-отново дълбока въздишка-Фуего беше доста буен и неспокоен тези дни,Джесика беше доста притеснена.Мислеше че е от новата храна,но не беше това.
Както знаеш тя всяка вечер излиза да поязди,но днес разбрахме че някой е сипвал някава наркотици в храната на коня.Нещо като адренали ,не съм сигурна още не са изяснени напълно,но преди няколко дена когато Джесика се качила на Фуего той полудял,започнал да скача ,да буйства,тя не могла да го удържи ,конят препуснал в луд бяг право към пропасна до реката,Джеси се опитала да го успокои но не могла,имало доста листа и коня се плъзнал право надолу към дерето,завличайки и нея в пропаста.Падали са долу доста време.Тя се е изхлузила от седлото ,и е паднала под него-тук Ан спя за да си поеме въздух и да спре напиращите сълзи-оказала се от под тялото на коня,тежеста е била доста за нея,тялото на коня беше смазал краката й..-тук гласът на Ани премина в ридание и тя продължи през сълзи-тя...тя не е успяла да се откопчи от него и той почти я е задушил.
След като цяла нощ не се прибра, се притесних,на следващия ден полицията организира претърсване,-тук, тя едвам се сдържаше ,взе една кърпичка и попи сълзите по лицето си.-С прегракнал глас каза толкова тихо ,че трябваше да се наведа над нея за да я чуя-Едва късно вечерта я намерихме полумътва затисната под Фуего.Няколко часа пожарната се бори за да я извадят,после я отведоха в линейката...-нова болезнена пауза последва..-Гледката беше ..имаше толкова кръв...тя беше в безсънание.Ох господи-Ан не издържа и избухна в плач.
След няколко минути тя възвърна самобладанието си,гласът й беше студен и чужд ,а лицето й още бе зачервено заради сълзите.
И аз преглътнах и я попитах:
-А сега тя как е?Какво ще стане с нея?
Ан беше на крачка пак да рухне но събра сили и продължи:
-Когато я намериха краката й бяха почти премазани,лекарите не можаха да сторят нищо,ако оцелее Джесика ще остане инвалид за цял живот...Но лекарите казаха че има и сериознаи фрактури по гръдния кош които затрудняват дишането,много вътрешни кравоизливи и тежко сътресесиние.Още търсят кръв за преливане защото нейната кръвна група е много рядка, но като цяло едва ли ще оцелее,лекарите й дадоха още няколко дни живот.А и мисля че дори й да оцелее...дори и да оцелее,знаеш какво ще е за сводоволюбивия дух на Джесика оковите на инвалидната количка..
Станах и се загледах към прозореца за да не може Ан да види лицето ми защото бях на прага и аз заплача..
-Благодаря ти-казах аз ,усетих как тя кимна и се отдалечи.
Обърнах се и застанах пред стаята на Джесика,усещах я със всяка клетка на тялото си.
Отворих вратата й,и влязох в стаята.
Вътре беше тъмно,чувах стъпките си.Единствения друг звук в стаята бяха звуковете от машите които поддържаха Джесика жива...
А там на леглото лежеше тя...
Главата й леко беше наклонена на страни,косата й свободно се спускаше около страните й на кестеняви букли.Лицето й бе добило сивкав тен и беше покрито с рани и синини.
От всякъде излизаха тръбички и системи,монитори и машини отчитаха всеки признак на живот у нея.
Не можех да я гледам така.Сякаш стискаха сърцето ми с менгеме.Стените които бях градил дълго в душата ми изведнъж рухната.От чудовището не остана нищо...
Придърпах един стол и седнах до нея,прокарах пръсти през косата й.Косата й си беше същата къдрава коприна.Докоснах охлузената й скула и спрях пръста си на устните й,тези меки малки устни които отдавна не бях докосвал и не трябваше защото..имаше много светове които ни разделяха..
Позволих се да се оставя на спомена...
Беше късно вечер,бях се скарал с баща си и обикалях града докато гневът ми спадне,мислех да се обадя на Джесика, но не исках да я товаря с проблемите си.Затова се разхождах по парка посред нощ.Нямаше жива душа,харесваше ми да бъда сам с мислите ми,да премисля живота си.
Седнах на една пейка и зарових лице в ръцете си.Един повей на вятъра ме накара да наостря уши ,тялото ми се скова защото предусещах опасност.
„Въобрязявам си” помислих си аз и закрачих бързо към нас.
Изведнъж точно пред една статуя,иззад гъра ми изскочи мъж,повали ме на земята.Усещах дъхът му във врата ми.Опитах се да го избутам от себе си, но той бе прекалено силен.Преди да успя да извикам той стовари коляното си в корема ми.Свих се от болка, а той започна да се смее грозно.Следващите секунди бяха решаващи.
Усетих студ,после кучешките му зъби се впиха въъ врата ми ,разкъсвайки кожата ми с невероятна болка.Мисля че намери съннат ми артерия.
Той изсмукваше живота от мен,не исках да го позволя но кръвозагубата си казваше думата и тялото ми започна да се отпуска под натиска му.Погледа ми се замъгли,пелена се настани пред очите ми.
Когато мъжът се откъсна от врата ми, не видях лицето му,успях да видя само белите му кучешки зъби проблясващи в мрака, които бяха покрити с кръвта ми.
Той искъска злобно и побягна на някъде.Не можах дори да го проследя с поглед,той просто се потопи в сенките.
Благодарение на близката статуя успях да се изправя,залитах ,а раната от врата ми още кървеше обилно.
Направих стъпка,след това още една,всяка болеше повече от предишната .Реших че няма да мога да стигна до болницата ,затова отидох у нас,за жалост нямаше никой,който да може да ми помогне.Опитах да се добера до телефона, но преди да го стигна се строполих върху леглото и заспах ....
Събудих се едва на другата вечер,но забелязах че нищо не ме болеше,чувствах се така всякаш нищо не се бе случило,дори си помислих че съм сънувл но кръвта по възглавницата,ме накара да си припомня какво се бе случило.
Посегнах към телефона, но го оставих защото нямаше смисъл ,бях като нов,погледнах дисплея и видях че баща ми и Джесика са ме търсили.
„-Къде си Мат,имам лошо предчувствие,моляте кажи ми че си добре.Обичам те с цялото си сърце.”-чу се щтракване и гласа й заглъхна в гласовата поща.
Последва съобщението на баща ми”-Всички сме хора и грешим,не трябваше да се караме така вчера,мисля че трябва да поговорим като мъже!”
Но не ми беше до разговори ,бях гладен,много, много гладен.
Прерових хладилника и ядох каквото намерих.Но пак не можах да заситя глада си.Тогава не знаех какво става с мен.
Усещах тялото си чуждо.Адреналина се стичаше във вените ми.
Тогава реших да изляза.
И още с излизането си разбрах каква грешка съм извършил.
Още щом кракът ми стъпи на земята я усетих,този подлудяваш аромат на ванилия примесен с кожата й.С невероятна скорост се озовах пред библиотеката в която тя беше.
Щом Джесика излезе оттам се спуснах към нея като гладът ми беше единствената сила която ме водеше..
-Мат,ти си добре,аз..-не успя да довърши защото,аз я завлякох към една тъмна уличка.Книгите изпаднаха от ръце й,като паднаха в един гьол на земята .
-Какво ст...-преди да успее да каже каквото й да е,аз впих зъбите във врата й.За жалост тогава бях твърде неопитен и първите ми опити да разкъсам гърлото й бяха неуспешни,само й причиних адска болка.Джеси беше толкова шокирана и изсплашена че не можа да извика.
След няколко опита успях да достигна до кръвта й.Лакомо засмуках червениката течност с така мечтая вкус за .
Когато свърших с мъка се откъснах от гърлото й. Джесика беше в безсъзнание и се свлече на земята.Целия й врат беше в рани и кръв.
Вдигнах ръка към лицето за да изтрия кръвта от лицето си.Когато погледнах безжизненото й тяло на земята,разбрах какво направих.
Изкрещях диво от отчаяние.Не можех да я заведа в болница защото всички щяха да разберат какво съм аз.
Трябваше да мисля бързо и единственото което ми мина през ум тогава беше пълна глупост ,но нямах много време за размисъл.
Помислих си че ако някъкъв друг инцидент я сполети ,някой няма да обърне внимание върху следите върху гърлото й ,какъв глупак...
Пригладих косата й ,целунах я по челото и се насочих към магистралата,когато една кола наближи само тихичко прошепнах в ухото й”Винаги ще те обичах” и я метнатх върху капака...”
Тя оцеля а сега когато я гледам още можех да различа белезите по врата й,те бяха единственото грозно нещо в нея.
Сега когато я гледам така, толкова съжелявам за безумната си постъпка, ала и не можех да си простя това което бях причинявал на всички.
След няколко секунди тя се размърда,след което очите й започнаха да се разтварят въпреки лепенката над дясното й око.
Бяха същите синьо-зелени очи ,които не бях виждал толкова време.
Тя стисна ръката ми в знак че ме е познала.Очаквах да се разкрещи и да ме изгони но тя само ме гледаше,взираше се в мен,както преди,сякаш не беше минало толкова време.
-Ти дойде-тя едвам говореше защото явно й причиняваше болка-Знех че пак ще дойдеш...
Аз сложих пръст върху устните й:
-Да,тук съм-взех ръката й и започнах да я обсипвам с целувки.-Тук съм и няма да те оставям сама и за минутка.
-Липсваше ми.-Тези думи изкараха издайнически сълзи да загорчат в очите ми.
-И ти на мен,моя малка Джени.
-Ще направиш ли нещо за мен?-Апаратите започнаха да издават някави шумове вероятно защото тя се напрягаше прекалено много.
-Всичко!Абсолютно всичко което пожелаеш!-Притиснах ръката й към бузата си.
-Когато умра искам да си до мен!-При тези думи рухнах ,не можех да спра потока от емоции избухнали в гърдите ми.
-Не,не го казвай.
-Усещам го-каза спокойно тя и се засили да се усмихне.
-Ще остана с теб ,никъде няма да ходя –казах аз и се сгуших в нея.
Скоро тя заспа защото беше прекалено слаба от усилията, аз трябваше да възвърна самообладанието си.
Следващите дни изпълваха душата ми.Въпреки че състоянието на Джеси не се подобряваше и прогнозите бяха негативни,говорихме за няколко минути като си припомяхме щасливите дни които си бяха отишли и нямаше да се върнат.Нито един път тя не спомена последната ни среща,нито пък отвори дума за чудовището в мен.
Единствения път който ме постави в неудобно положение беше когато ме попита с извърнат поглед:
-Фуего е мъртъв ,нали?
Накарх я да ме погледне,леко я целунах по устните й:
-Да,трябваше някак да го изместят от теб.
-Ще ми липсва...-каза тя като отново сведе кротко глава,гледайки надолу към системите по ръцете си-Знаеш ли ,че името му означава „Огън” на испански.
-Отиваше му.Той винаги е бил и много ревнив.Най-вече от мен!
Това открадна кратка усмивка по лицето й след което отново заспа.
Следващите три дни,така и не се събуди ,нито даде признаци на живот.
На другия ден когато се събуди, Джени изглеждаше по-зле от преди ,накара ме да я вдигна и да я занеса пред прозореца.
-Знаеш ли ще ми липсват луната и звездите,но поне знам че скоро ще ида при Фуего.
Плъзнах ръце по раменете й.
-Искам да ти кажа нещо.-тя направи пауза след което продължи-През тези няколко години,мислех че на гърба на Фуего ще забравя всичко,но не стана това което очаквах .Някакси успях да се преборя с посредната ни среща ,но с другите спомени не успях-Мислех че съм по-силна но явно съм голяма глупчка да загълвам така себе си, че мога да те загърбя.И истината е че аз..-сълзите започнахада капят по кристалносините й очи в този миг-Аз те обичам и никога не съм спирала да те обичам и аз ще продължавам да те обичам!
И аз не се сдържах ,започнах да плача,и да я целувам,като все пак внимавах да не я нараня защото все още беше крехка като порцелан.Едва намерих сили да пророня:
-И аз,и аз продължвам да те обичам,във всяка жена виждах теб,след всяка жертва си мислех че това може да си ти.Онази нощ..-отново преглътнах-онази нощ ,можех да взема която жена поисках но някакси знаех че това трябва да си ти...
Тя докосна белезите по врата си и каза:
-Тази нощ ти ме беляза,връзката стана още по-силна отпреди ,аз бях преопредена за теб и продължавах да ти принадлежа.
Целунах я както никога досега,знаейки че това е най-сладката последна целувка,стояхме прегърнати,плачейки през радоста.
След това занесох Джени до леглото.Гледах я как спи като ангел,тя винаги щеше да си остане моята малка Джени ,но беше вече жена,и жалко че трябваше да си иде толкова рано.Просто не принадлежеше на тази земя.
Така хванал ръката и плачейки над съня й си спомних първата ни среща..
Валеше ужасно силно,гърмеше,колите пръскаха минувачите,небето сякаш се беше разтворило, а аз бързах към нас с колелото си,като придържах дъждобрана над главата си,който почти не ме пазаше,но не ми пукаше.
И тогава я видях,..Джесика седеше склонила глава под държа на пейката пред спирката.
Мокри кичури падаха пред лицето й.
Не можах да се сдържа,някаква непозната сила ме теглеше към нея.
Сърцето ми лудо биеше и ръцете ми започнах да се потят когато натиснах спирачките пред нея:
-Чакаш ли някой?-гласът ми трепереш,е дори се опасявах даи въобще ме е чула.
-Чакам такси-Гласът й беше като музика за ушите ми,но тя така и не ме погледна.
Огледах празната спирка.
-Да те закарам ли?Не съм такси но..мокра си ,ще настинеш.
Този път тя вдигна поглед ,при което аз срещнах нейните синьо-зелени очи.Тя помълча няколко секунди след което едвам каза:
-Аз....аз-тя разтърси глава и мокрите къдриците се посипаха пред нея-Аз не искам да се натрапвам и аз..аз не те познавам..
Аз се усмихнах:
-Умно момиче,но аз не съм непознат ,аз съм Мат,Мат Смит!Е вече се познаваме,ела при мен,обещавам че няма да те нараня.
Тя несигурно стана и се приближи към мен,помогнах й да се настани при мен и нагласих найлона над главата й.
Сърцето ми се късаше ,когато я оставих пред тях.Тя тръгна към вратата,обгърна раменете си с ръце и ми каза само едно „Благодаря”.
След като входната й врата се затвори,аз останах загледан няколко минути зад нея под държа .Бях толкова запленен че дори не се сетих да я питам за името й.
Когато студените тръпки заради дъжда пролазиха по тялото ми,реших че време да си тръгна.Обърнах се за последно към къщата й и тогава я видях че излезе на бегом през врата:
-Мат!Мат!Чакай!
Седяхме загледани един в друг няколко минути и аз се реших да кажа:
-Не искам да те притеснявам аз...
-Не!Не,ти ..ти си подгизнал,ела дасе стоплиш-не бях усетил че от мен капеше вода, но без да се замислях тръгнах с нея..
Тя спря по средата на пътя и каза с усмивка:
-Междудругото името ми е Джесика!
Джени,моята малка Джени ,която тогава така ми се усмихваше а седеше сега прикована към леглото , два дена тя не се събуди а на следващия ден тя..тя си отиде...
Предусещах го,този цял ден,седях при нея,ръката й в моята,галих я по косата до последния й дъх.
От любовта на моя живот остана само бездушното й тяло,но самата тя си беше отишла.
Тя си замина от този свят,а моя вечен живот тепърва започваше.
Обикалях града размишлявайки че започваш да цениш нещата едва когато ги загубиш,това е заложено в човека.Когато станах вампир загубих светлината и сега копнеех да усетя светлината и топлината на слънцето по кожата си ,така както слепецът иска да види света през очите си,глухият да чуе сибствения си глас и сакатия да притича разстояние пред аленията на къщата си.
Все малко неща на които не обръщаме внимание,но които завърнали се преобръщат представата ни за наслада....
И живота е тежък....някаква странна симбиоза межу удоволствие и страдание и най-трудното е да направим така че едното да компренсира другото...
Няма коментари:
Публикуване на коментар