Е, в нито един от случаите аз не получих своята,и именно затова оцелях...
Не очаквайте да чуете някое име,за мен това са само формалности,имам само едно единствено нещо-това че щяхме отново да сме заедно...
1,2,3,4,5,.....задрасках поредните чертички на стената в затвора,от 9 ден на шестия месец от дванадесетата година, която лежах тук.
Изведнъж усетих нечия сянка пред килията ми.
-Тръгваш с мен!-сложиха ми белезниците и ме отведоха нанякъде.
-Ключове,часовник,монети и едно измачкано листче-директора на затвора ми ги хвърли в лицето,погледна ме и каза-Свободен си!
Аз само го погледнах студено, прибрах измачканото листче в джоба си и му казах-останалото е ваше,подарък е от мен за доброто отношение-дори и бавно развиващ се не би пропуснал иронията в гласа ми.
-Изчезвай докато не съм размислил!-изсъска директора
Въздух....слънце...за първи път от цели дванадесет години ги усещах с всяка фибра на тялото си.
-Скоро пак ще цъфнеш тук, пиленце-каза с присмешка надзирателя на външната порта.
Аз му се присмях, запалих цигара, издишах дима в лицето му, хвърлих цигарата на земята, смачках я с крак и му казах-Не и в този живот!-казах му аз и тръгнах нанякъде.
Отидох в парка.Свежият въздух,хората, които не оценяваха свободата си,колко жалки бяха всички.Аз седнах на една полусчупена пейка в парка,вдишах дълбоко,и извадих листчето от джоба ми.Там с нейния почерк,с нейното червило беше написано ”El Beso del Final”.Сякаш ТЯ беше до мен,сякаш усещах аромата й на ванилия,но отворих ли очи гледката беше същата.Пак свих внимателно листчето и го сложих от там, където го бях оставил.
Имаше три места, които трябваше да посетя преди да ида при нея.И направо тръгнах към първото.
От мотелчето не беше останало нищо,не работеше,но какво можех да очаквам след цели дванадесет години.Беше само една изоставена сграда.Разбих вратата с минимално усилие ,и се запътих към една определена стая на края на коридора.
От нея не беше останало нищо,само едно легло...
Веднага спомените ми просветнаха:Сините й очи,виковете й от удоволствие,страстта,рая,ада...малкото ни щастливи мигове заедно...един от първите и последните...
Разтърсих глава,взех тубата с бензин ,полях цялата стая,драснах клечката и..огън,всички спомени бяха погълнати от огъня,тази мисия бе изпълнена.
Седнах на земята и започнах да гледам как пламъците поглъщаха останките от мотела,толкова спомени умираха,а всичко започна..
Откъде ли,и аз самият не знам,няма точно и начало или край,може би целият ми живот беше грешка....
Някога имах родители,не никога,майка ми беше най-милото същество на света,обичаше ме и душата си би дала за мен,за краткия си живот работеше на три места за жалкия ми задник,а вечерта когато се прибираше като парцал пак имаше време за мен,а аз скитосвах не мил недраг по цял ден,гамен по-точно .Баща ми,колко му тича тая дума,той беше пияница ,наркоман,насилник,мързеливец,всичко което не прилича на един истински мъж,често биеше мен и мама,но майчината любов ме пазеше,мама ме скриваше под леглото ,а аз чувах как баща ми я биеше,но физическия тормоз беше нищо с тези неща които й говореше.Чудовище.
Мама поживя и почина,остави ме сам,баща ми и пет пари не даваше за мен и ме остави сам,заведоха ме в дом за изоставени деца,сираци както се казва,там беше ...ужасно,само най-силния оцелява,всяко късче хляб се взимаше с небивала борба,пороищата бяха ежедневия,насилието беше нищо.От началото доста ме тормозиха,биха ме,но после се по съвзех защото разбрах че като съм толкова затворен няма да стигна до никъде,затова взех нещата в свои ръце,започнах да тренирам,започнах да нападам,да вниквам в психиката на другите и физиката беше за мен само помощно средство.Вече аз биех,станах нещо като страшилище за другите деца,нещо като воин,от които всички се страхуваха и искаха да имат за приятел но не и за враг.Осъзнах цената на парите и жените,получавах всичко което исках...
Един ден навърших 18,изхвърлиха ме с боклуците на улицата,бях вече голям,и трябваше да се оправям сам..
Но не ме беше страх,знаех какво е да си жалък в този живот,и живота учи,нали знаеш...
Започнах всичко от начало,кражби на чанти,кражби от супермаркет,от магазини,от по-големи магазини,супермаркети,молове,бижутерници и банки,след това намерих друг начин,поръчкови убийства,не беше трудно,всичко беше в ума ми,един куршум и долу,но ми беше скучно едно убийсто беше лесно,а аз търсех друго нещо по-силно адреналин може би,и затова преминах на нещо което исках и ми доставяше върховно удоволствие-поръчкови отвличания.
Беше върховно,обикновено жени-невинни създания,богато глезли които писукаха и мрънкаха,обикновено ги изнасилвах,харесваше ми,помнех лицето на всяка от тях,после ги връщахме и си взимах парите,а освен това получавах и нещо друго по-ценно -връзки!
Докато един ден всичко се преобърна.Приех нов случай,жената на най-богатия собственик на казино в света,трябваше да бъде отвлечена,парите бяха толкова колкото не бях виждал и на картинка,можех да правя с нея каквото искам,даже и да я убия,стига да не издам поръчителя,все пак бях недосегаем...
В нощта на отвличането,се внедрих в румсървиса,жената от снимката определено беше красива,щяхме добре да се позабавляваме,изчаках мутрите да се раздвижат от нея и мъжленцжето й,пречках я в тоалетната,и я упоих,странно но тя не се дърпаше дори не извика,просто се предаде в ръцете ми или просто бях прекалил дозата....
Заведохме я в изоставена църква,всеки път различна за да не ни докопат,нея предадох в ръцете на момчетата които я завързаха й заключиха в „стаята на мъченеята”така те наричаха мястото в което само аз влизах с жертвата разпитвах я ,убивах я и я изнасилвах,но преди да влезна един от тях ме спря и ми каза
-Шефе имаме малък проблем!
-Какво сега?
-Шефе,жената е сляпа!
-Как така?
-Да мацката е абсолютно сляпа,не вижда нищо....
-Как така сляпа?-попитах аз,бях като ударен с тиган.
-Еми,разбрахме го след като се свести,мацката не вижда нищо,но е много красива...и все пак и я завързахме цялата.
-Вие сте идиоти-креснах аз и отидох в „стаята за мъчения”.
Стаята беше празна,имаше само една лампа чиято светлина беше нищожна,и в света на цялата тази пустота в средата на един стол,със завързани,крака,ръце,уста и очи седеше ТЯ и не смееше да помръдне.
Развързах й превръзката на очите ,беше напълно ненужна,махнах я и застанах пред нея на колене.А тя тя,никога нямаше да забравя тази гледка,която се откри пред мен,беше толкова красива, създание от друг свят,косата й беше хваната на стегнат кок,беше обута с високи токчета,роклята й беше,черна,къса и семпла с тънки презрамки които откриваха деликатната кожа на нежните й рамене.От нея се носеше аромата на ванилия..аромата който никога нямаше да забравя...Очите й,макар й безполезни,бяха събрали болката и неземната красота и невинност в себе си..
Започвах да обикалям около нея,исках да я разгадая,никога не бях има съприкосновение с такава жена,беше ми интересна и същевременно толкова тайнствена....
-Страхуваш ли се?-попитах аз като се страраех гласа ми да прозвучи максимално студено.
-А трябва ли?-попита тя и гласът й отекна в стаята.
-Обикновено,всичко плачат и ми се молят!
-И двамата знаем как ще свърши това,или ще ме убиеш или ще ме изнасилиш,или и двете.Няма смисъл да се съпротивлвам.
-Умно момиче-казах аз и продължих да обикалям около нея,застанах зад нея зарових лице в косите й,ванилия....,разпуснах стегнатия й кок и се загубих в къдриците й,изтръпнах,,,,
-Боли ли те- и докоснах ръцете й,които бяха целите в рани и охлузвания заради стегнатите въжетата.
-Защо мен да ме боли,болката се вижда в теб!
Тези думи ме свариха неподготвен,удари ме в слабото място-Какво знаеш ти за болката?
-Прав си аз нищо не знам,може би ти знаеш повече,някоя забранена любов в миналото или...тежко детство!
Това вече ми дойде в повече,как стигна толкова дълбоко в мен.
Приближих се до нея и свалих едната презрамка на роклята й,тя се сепна
-Болката не съществува,болката сме самите ние,когато не ни боли ние сами я търсим пак,искаме още и още без да разбираме...-прошепнах й аз в ухото.
-Мазохизъм?!
-Човека е много ограничено същество но ти ти,си различна..-приближих се до нея и махнах и другата презрамката от роклята й,тя се свлече и се откри красивата гледка на черния й сутиен който прикриваше две добре оформени гърди,едвам издържах,а тя беше невероятно смутена и едвам дишаше,сякаш времето беше спряло ,трябваше да спра защото продължа ли,щях да направя грешка за която щях да съжалявам.
Приближих се до нея тя се уплаши от това което мислеше че ще направя но аз сам,сложих роклята й както беше,развързах й ръцете и казах като се отдалечих
-Свободна си!
Трябваше да я пусна защото щях да пожелая да бъде завинаги моя,но това не беше позволено щеше да премине всички мои принципи градени до сега,и затова я пуснах,докато разбрах че не е възможно издържа ..без нея
Веднага реших да приведа един първия пъклен план който ми хрумна в действие.Споменът за аромата й на ванилия,мекотата на кожата й косата й,празния й но незабравим поглед.Не можех да спя ,да се храня,само тя беше в мислите ми.Наредих да следват всяка нейна стъпка,разбрах че живота й не е такъв какъвто си го бях представял.Оказа че мъжа и или й слага рога или се гаври с нея.А Това не можех да го понеса!Имаше моменти когато на секундата бях готов да стана и да го гръмна.
И така стигнах дотам че един ден заради нея влязох не къде е ,а в...библиотека,да в една малка библиотека където всеки месец тя идваше за да връща и чете книги?Как една сляпа можеше да чете,това не го проумявах!
Убихме библиотекаря и аз застанах на негово място,колко зле изглеждах.Целият треперех,бях като влюбен ученик за Бога.Чаках,чаках,секундите бяха като векове,убиха ме до секундата когато тя влезна и озари с присътвието си мрачната стая,нещо засия,отдалече усетих аромата й,този аромат.Двете мутри/двамата идиоти не заслужаваха да се нарекат бодигардове/ които я пазеха си тръгнаха.Тя остана сама и с грациозната й походка се насочи към един определен рафт с книги.Сърцето ми лудо заби.Приближих се до нея и й казах ,като се стараех да променя гласа си:
-Нещо определено ли търсите?
Нещо много странно се случи.Тя просто се засмя,обърна се към мен и каза:
-Разбийниците и книги ли четат?
Как ме беше познала,как само по глас ме бе разгадала
-Може да съм сляпа но не и глуха.Не сте ли чували че за сметка на зрението ни,слухът ни се изостря.Едното в ущърб на другото.
И двамата се засмяхме.Усмивката й беше...моя.
Не се сдържах и просто я бутнах в стената и долепих устните си в нейните,исках да усетя еликсира на устните й,мекотата на устата й.
Времето в прегръдките й замря,изпотихме се,едва дишахме.Не можех да издържам желанието се надигаше стремглаво у мен.Пъхнах ръка под полата й,бедрата й бяха сякаш от кадифе!Леко я положих на масата а тя обви крака около кръста ми,обсипах с целувки цялото й тяло.С дрезгав глас й казах:
-Желая те!
Тя зачервена едвам простена:
-Обладай ме!
Не чаках друга покана и заедно с нея стигнахме до края.Колуминацията дойде и сякаш времето не съществуваше,главата ми се замая,загубих почва под краката ми.
Когато опомних,бяхме голи на библиотекарската маса.Тя беше положила главата си на сърцето ми,а косата й падаше свободно по гърдите ми.
-Знаеш ли,не мога вече,така ела с мен,да избягаме,ще те закрилям.Имам пари,влияние,връзки,убежища,може да се каже че съм недосегаем!
-Не й за него-улавях уплашения тон в гласа й а също и че сълзи се стичаха по лицето й-Той ще ме намери и в ада,теб ще убие като куче,а мен..а мен..няма значение...
-Той е чудовище,мъжа ти.Как може да се държи така с теб?
-Аз нямам думата,не стига че съм сляпа,и не съм такава жена каквато той би желал.
-Добре,поне ми подари този ден.Искам да те заведа на едно място.
-Ох добре,но само за малко,в 16:59 тогава мутрите ще се върнат.16:59 и нито минута повече!?Обещай ми!
-Обещавам –засклех се аз с ръка за сърцето-Обещавам-Тогава още не знаех как с лека ръка ще премина обещанията си.
Облякохме се,хванах я под ръка леко,и я поведох до едно свещено но място за мен което щях да поверя само на нея.
Стигнахме на същото място на което мама си отиде и аз оплаквах съдбата си...Сложих я да седне точно на ръба на пропастта..между живота и смъртта...
-Къде сме?
-Тук се срещат смъртта и вечността,една крачка и може да умреш,седнала си точна на ръба...
Мислех че ще се страхува,но тя остана спокойна и само каза:
-Страшно ли е?
-Да,зловещо-потвърдих аз.
-Красиво ли е?
-Да
-Мога да усетя вятъра и вълните по кожата си.!Ще ми обещаеш ли нещо.?
-Каквото пожелаеш,твоето желание е заповед за мен!
Тя се наклони към мен и каза-Ако някой ден умра,искам тялото ми да бъде погребано тук,в тази красива пустош.Искам да се слея с вечността!
-Така ще бъде!-казах аз приближих се още по-близо до нея,и сляхме устни.
Времето течеше като пясък през пръстите,говорихме за какво ли не,смяхме се,плакахме,лудеехме,признах й че ако можех бих и подарил очите си,а тя каза:
-Някога можех да виждам,но като сега се замисля,била съм по сляпа и от сега,виждах само това което исках или това което трябваше.Всичко свърши когато решиха да ме омъжат за това същество,казвам същество защото не бих могла да нарека мъжа си човек.Но един ден след сватбата ме простреляха снайперисти,загубих зрението си.Минах през сумати лекари и специалисти,нищо не направиха,нямаше надежда за мене,но свикнах,сега виждам нещата не с външия им вид а реалната им същност.Затова не бих искала да мога да виждам вече!
Тази жена беше велика,въпреки болката в гласа й знаех че не мечтаешеите за друг живот...Настъпи неловка тишина,която тя прекъсна:
-Колко стана часа?
-Аз погледнах часовника и показанието на стрелките накара сърцето ми да спре „17:10”бяхаме закъсняли,бяхме обречени.Тя усети какво ставаше стана ,сгуши се у мен и без да ме упреква ми каза:
-Какво направихме,какво сторихме.Бог да ни пази от това което ни чака!
Оттогава всичко се обърка,започна се дяволският кръг,бяхме обявени за национално издирване,полицията,наемниците и предателите дебнеха на всякъде,там където иамеш пари имаше и предателство,и връзките ми отидоха по дяволите.Бях само в света,но какво ми пука,важното беше тя да беше добре!А и един беглец и една спяпа бяха лесна мишена!
Не оставяхме на едно място повече от един час.крадях коли,убивах,грабех без да ми пука за нищо и никого освен нея.Тя нищо не правеше и не казваше,защото знаеше изхода.
Една вечер беше много студено и нямахме друга алтернатива освен едно мотелче на майната си,а и щеше да вали или гърми.Но нямах пари,но пък жената на мотела се смили над над,или по-скоро над надъга й –слепотата!
Любихме се дълго,и правихме нови и нови планове за бъдещето.Тя направо слестеше на лунната светинка в стаята с бялата си рокличка,толкова красива и съвършенна беше.
Изведнъж се чуха изстрели,викове,силни удари и след няколко секунди в стаята нахълтаха трима здравеняци.Докато разбера какво става става един ме хвана ръцете ми зад кръста и опря пистолет в главата ми.Другият храва нея и я опрая на малката масичка в средата на нищожната стая.А третиян отвори вратата и ТОЙ влезе,мъжа й,човека от който се криехме и бягахме.изглеждаше страховит,бутеше страх най-вече у нея.Той пристъпи към мен и каза:
-Жалък опит!Твърде жалък.-и ме удари с юмрук в корема от който се замаях.
След това отиде до нея.Повдигна брадичката й,погалия,и я хвана за косата,тя изпише и проговори на мутрата:
-Жено,нима ме смени с този никой..Лошо за теб.Изпросиси го!
Обърна се към мутрата :
-Изправи го,искам да гледа всичко което ще направя.
Възпротивих се но онзи беше прекалено силен.
Мъжа й ,с бавно умерено движение извади малък пистолет със заглушител,долепи го до гърба й и дори преди да извикам той натисна спусака,преди тя даже да успее да се съпротиви,с очите си видях как се предаде и тялото й се отпусна на масичката,алена кръв обагри устата й и роклята й,разбрах че в този момент аз бях по-мъртъв от нея.
Изведоха ни от мотела,оказа се че жената на рецепция искала пари и ни беше предала,тъпа кучка.А вън все едно беше цялата американска амрия само че от мутри.
Вкараха ни в една кола,аз тялото й и няколко мутри.По-едно време просто спряхме помислих си че сигурно сега и мен ще убият.Но не...Спряхме до някакво дере и там те..там те ...захвърлиха тялото й....Пак ме отделиха от нея.Видях само как тялото й се изтърколи в пропаста.”Ще се върна за теб”прошепнах.
След няколко километра спряхме и не блъснаха в нещо като пустиня,и заминаха,оставиха ме без вода ядене само с тези парцали на гърба ми.
Слънцето пецеше безмилостно,едвам ходих,бях жаден и гладен,но не ми пукаше,вървях стремително,защото трябваше да се върна за нея.Не знам колко часа минаха така,докато най-накрая видях една шибана безиностанция,където пих вода,починах си малко и си взех нормални дрехи.И пак тръгнах без да се бавя към дерето,знаех пътя,бях го запомнил.
Стигнах най-накрая,най-накрая,малко ми беше трудно да сляза,но не ми й пукаше,тялото й естествено беше там.Беше посиняла,студена,цялото й тяло беше изранено и в кръв,а малката бялла рокличка беше разкъсана и в кал.Взех я на ръце и тръгнах да изпълня последната й воля”Ако някой ден умра,искам тялото ми да бъде поглебано тук”тези нейни думи отекваха в съзнанието ми и ми даваха сили да продължа въпреки че чак сега бях осъзнал че куцал заради зейналата ми рана в крака.
Стигнах ме,бях пред проспастта а в ръцете си държах тялото на жената на моя живот.Много хора на които исках помощ а те ме предаваха казваха че няма да мога да я опаза,и колко прави бяха те,чак сега осъзнавах това!
-Винаги ще те обичам-казах аз,бях замислял да я изхврърля в проспастта а после да се самоубия и аз скачайки в проспаста:но секунди,преди да направя каквото й да е било,нечии чужди ръце ме хванах силно,изтръгнаха тялото й от ръцете ми,усетих метала около пръстите си.Докато разбрах какво става,вече бях в полицейската кола,с бележници и пътувах,пак ме бяха оттдели от нея.всички обещания които й дадох отидоха по дюволите.Бях обещал всички а не дадох нищо,дори и последното й желание не успях да изпълня,а сега тя беше захвърлена някъде по мръсните морги.
Веднага бях тикнат в затвора,вече забравих колко са.А затвора не прощава,там е ад,ад,ад.Оцелява най-силния.Аз естествено,пак бях станал страшилище,но не можех да получа най-ценното-нея,жената на моя живот която бях загубил.
Събудих се,от толкова спомени,бях забравил за времето,последните въглени от изгорялия хотел тлееха,беше свършено с нея.Историята беше свършена и изгорена.Край.
Отидох там където щеше да бъде последната ми сбирка.Проспастта на вечноста.
Стоях там и гледах как океана безжалостно се разбиваше в скалите.Само една дума казах:
-Прости ми!
И скочих.......нищо не чувствах,само едно нищо,смърта беше спасение за мен....
Не знаех къде съм аз,не знаех къде е тя....но знаех че е един ден отново щяхме да бъдем заедно!Завинаги заедно!
Fin...
Супер история много е въздействаща продължавай все така :)
ОтговорИзтриване