So many books, so little time.

1,2,3,4,5,6.....26,27,28....1,2,3,4,5,6..26,27,28......1,2,3,4,5,6,....26,27,28.....Положителен е.....Бременна съм....

-Не,може да бъде,казах си аз,стискайки,календарчето с цикъла ми..или миналия цикъл а в другата положителния тест за бременност...Това не може да ми се случва,не не и на мен...не е честно не е справедливо...

Тъкмо бях завършила колеж,елитен при това ,бях си намерила престижна работа,която престижна работа включваше и да спя с шефа,но така се налагаше,заплашиме че ще ме изгони,нямах друг избор,около шест месеца търсих тази работа,не можех да оставя всичко просто така,трябваше да загърбя глупавите предрасъдаци и просто да спя с него,не беше грозен или стар,но все пак беше женен,но нямах избор..Един ден просто ме изчака след работа когато всички си бяха тръгнали,присламчи ме в ъгъла,с думите „Това се включва в задълженият на една секретарка и ме изчука на канапето в кабинета му,знаех че това ще свърши зле,така и стана,а и все пак  такова е положението на любовницата на шефа,всички взеха да ме гледат с други очи,като някоя натрапница,работеща повече с тялото си от колкото ума си,често ми подаряваше скъпи подаръци,а идваше ли жена му бях никоя,не че съм си помислила и друго де,а когато мацката идваше в очите й се виждаше че знае каква бе главната ми работа,но не ми каза нищо само ме гледаше с съжаление,все едно съм най-долния червей на света...след няколко месеца се наложи той да замине за командировка с жена си...от която уж нямаше да се върне никога може би...и точно тогава разбрах че съм бременна,но нямаше как да му кажа,и дори да бях го сторила,никой не би ме взел на сериозно...

Затова си подадох оставката,нищо другото не ми оставаше и се върнах при наще,щях да съм една от тези модерни „самотни майки”,естествено бях помисляла за аборт,но не можеше да стане защото бях разбрала прекалено късно..едва в края на третия месец.....

Днес щеше да бъде първия ми ултразвук...мама искаше да дойде с мен,но аз и отказах,достатъчно беше това което причиних на семейството,позора и разочерованието....

От началото,едвам издържах,гаденето сутрин,неразположенията,болките в гърдите,кръста и краката ми.....но днес днес,когато чух трудно доловимия сърдечен ритъм ,и видях неоформеното бебешко телце на екрана,сърцето ми замря,и нещо в мен се обърна,разбрах че не съм проканата а точно обратното,аз бях Богоизбрана, да нося новия живот в утробата си,това чувство което ме изпълни беше нещо велико,най-великото същество е жената,вълнувах се и се чудех как от от това нещо в корема ми ще излезе човек като мен и всички останали.Стискайки в ръка снимката на плода в мен,разбрах че в момента е най-щастливия период в моя живот а също и за всяка друга жена.Аз бях майката природа за това малко същество което растеше в мен.

Когато се прибрах майка ми каза че съм много променена,каза че съм светела...и така беше...заедно заплакахме,тя от щастие аз от радост,разкази ми за своята бременност,никога не се бяхме чувствали толкова близки една друга....и аз обещах на нея и на себе си и живота си да дам за това дете,щях да му да всичко,да се опитам да бъда „добра майка”,не ми пука че няма да има баща,ще се опитам да бъда и майка и баща в пълноценния смисал на тези думи за детето..моето дете....колко красиво звучеше...често когато бях сама си мечаех и въобразявах разни случки...как виждах как малко момченце играе футбол и рита с другарите си,след това идва при мен мръсен и с одрани колене и ме прегръща...или някоя красива малко момиченце,на което да връзвам плитките,доката си играе с кукли...

За първи път усетих детето когато бях някъде в шестия месец,както си гледах телевизия,усетих ударите му в утробата си,щях да припадна,малките му крачета в корема ми,плаках от щастие....когато отидох на лекар доктора каза..”момче ще е ,няма съмнение..”...щях да си имам момченце,беше малко иронично че точно,мъж,момче от мъжа който само ми навреди,но поне ми даде най-ценното в този живот...бъдещото ми дете,за което му благодаря от сърце.....

След няколко месеца ме приеха в болницата,сложиха ме на системи и зачакаха първите контракции,стана ми гадно когато ми казаха че ще трябва да раждам с секция задължително заради някакви мои проблеми с очите...колко лошо,щях да чакам да излезна от упойка за да видя за първи път моето дете......когато контакциите започнахна мислех че ще боли,но не,по-скоро беше чувство че нещо хубаво идва на бял свят но аз ще трябва да страдам...за мен нямаше значение стига,всичко да е наред с детето ми...вляха ми системите и се унесох.....

Когато се събудих,ми беше малко трудно да фокусирам,виждах размазано,явно заради силното въздействие на морфина...чух една сестра как влезе през вратата,носейки малко количка и каза ведро”Ето ни и нас”,и подаде в ръцете ми едно малко нещо,което се движеше ...

Подаде ми го и ми каза”Имаш си син”,не можех да повярвам,гледах това малко същество и се чудех как от нещо толкова долно като секса,се роди това съвършено и така чисто и невинно същество...целунах го о главичката,и започнах да броя”две краченца,две ръчички,две очи,две учи,едно носле,......сякаш си ангелче......толкова беше красиво и живо..малка мръвчица....моят син....когато за първи път го кърмих се чувствах жена в истинския смисал

И мама и тате се радваха толкова на своя нов внук...обгрижваха го с цялата обич...

Най-тежкото време в болницата беше когато ме отделяха от него....не издържах и отивах в детското отделение ,слагах ръка на стъклото пред всички деца от клиниката и очите ми се спираха само на едно,моето,гледах го през стъклото и не можех да му се нарадвам...исках да се махна колкото се може по-бързо от болницата..но лекарите казах че още не съм била заздравяла достатъчно...даже ми е идвала лудата идея да избягам с него....но не го правех от страх повече за него,отколкото за мен самата...но сега след всичко станало,се питам защо,защо,защо не го направих,може би това беше единственото нещо което би провалили случилите се нещастия в последствие....

Един ден,след една визитация,бях убедила медицинската сестра да остави малкото ми съкровище в моята стая,щях да го накърмя и да спи при мен,както би подобавало...и тя ми позволи.

Нахраних го добре,и го списпах,спеше като ангелче,можех да го съзерцавам с часове но лекарите ми предупредиха че и аз се нуждая от почивка за да излезна по-бързо от болницата,и аз легнах и заспах,спокойна защото знаеш кой беше до мен,но някъде през ноща се събудих от глух шум,очите ми бяха прекалено замрежени,и не можех да фокусирам погледа си,видях само като през пелена как някакви хора влизат и излизат от стаята ми....една непозната сестра ме видя обърна се,дойде и ми сипа нещо в системата,исках да й кажа да ми даде детето,и също че отдавна ми бяха спряли системите,но тя вече бе забила инжекцията в абоката ми..исках да й кажа но се унесох....

Когато се събудих,усещах тежест в тялото си,главата ми бучеше болезнено,едвам се мърдах,погледа ми беше някак различен всеки шум,сякаш се забиваше в главата ми като чук..Обърнах се към количката на бебето...него го нямаше..странно...едвам станах....тялото ме болеше,главата ми също..в коридора нещо беше различно,прекалено много хора,главната сестра разговаряше оживено с охраната...но заради болката не можех да различа думите....облягайки се на стената се запътих към детското отделение....долепих се до стъклото защото щях да падна,погледнах легълцето му ...беше празно ,детенцето ми го нямаше,свлякох се на пода защото краката не ме държаха повече,една сестра ме видя  дойде при мен аз само започнах да крещя:

-Детето ми,бебето ми,върнете ми го,къде е детето ми,синът ми ,сънът ми...............

Заведоха ме в стаята ми и ми дадоха успокоителни насила......

Когато се събудих,чух гласа на майка ми,която плачеше и говореше нещо на баща ми,защото не бе чула че съм станала

-......за малко да умре,никой не може да знае колко една майка страда когато й отнемат детето,тя не би го понесла..как може да има такива хора!

-Детето ми..-измърморих аз,мама стана до мен и хвана ръката ми,започна да ме гали,като продължаваше да плаче....

-Мамо, доведи синът ми,моляте.....моляте като майка на майка....

Тя само изхлипа и каза:

-Мила ,как да ти го кажа....

-Мамо,не ми казвай нищо,искам си само детето...-крещях аз и исках да срана от леглото но мама и тате ме задържаха....

Не,мила колко ме боли само да ти го кажа...Вчера вечерта са влезли чужди хора и са те упоили срещо много силно не разбрах какво и о Боже ...отвлекли са малкия....

-Не,не ,лъжеш ме мамо,знам че е тук,не го крийте,дай те ми го-продължавах да се съпротивлявам....по-скоро не исках да приема факта че молкото ми същество го нямаше,бяха ми го взели от ръцете,само една майка знае колко тежко е да загуби детето си,като родих разбрах че вече няма АЗ има само аз и ДЕТЕТО ми,трябваше да мсиля за всичко по две,а сега,сега..бях развалина..остатъци от една майка....

Прибрах се у нас....физически бях добре но вътре в мен беше празно....идваха разни полицаи,детективи,служители,питаха ме нещо аз ,аз нищо не помнех,нито лица,нито имена,само откъслечни гласове...и затова започнах да се питам Що за майка бях аз?Коя жена се грижи така че да загуби детето си,защо нищо не направих,защо не извиках,не струвам нищо като майка...започнах да обвинявам себе си известно време.,а то минаваше и минаваше а никой нищо не разбра за детенцето ми..къде ли беше,с кого беше....

Родителите ми започнаха да се тревожат за мене,викаха лекар,психолози и кой ли не,но те нищо не можеха да ми помогнат,та кой ли можеше...Едно си знаеха,че физически съм добре всичко било вътре в мен....

Отказвах да ям,да спя,да говоря не исках да излизам само седях вътре в стаята си зареяла поглед  някъде в далечината,знаейки че някъде там е детето ми,живо или.....не искам да знам...

Днес си бях легнала и майка ми седна до мен,започна да гали косите ми,и ми каза:

-Мила,моя закрий се студено е-и ме преметна с една завивка,а аз разбира се я махнах и й казах:

-Как да искам да ми е топло ,когато знам че някъде там детето ми може да студува?

-Еми поне поспи миличка?

-Как мамо?Как?Може някъде момченцето ми да будува да е уплашено и кой знае в чии ръце...

-Поне хапни нещо,миличка и залък не си хапнала

-Как да ям мамо,като знам че някъде там синът ми може да гладува?Как?Как?-казах аз и започнах да плача в скута й...

Времето минаваше.....за мен то бе спряло отдавна,минаха часове,дни,седмици,месеци...ни вест ни кост за моят син...

Един ден насила излязох,мама искаше да дойде с мен,но аз отказах ,исках да съм сама със себе си,но светът е толкова жесток,всеки човек беше щастлив,всяка втора жена буташе количка,всяка второ място беше парк където родители и деца споделяха една същност....която аз може би никога нямаше да изпитам отново....прибрах се,не можех да остана там,започнах да се депресирам,само плачеш,не ядях не спах,не бях човек,не знам колко време мина,векове,столетия,надеждата отдавна умря....остави ме сама само с спомените,единственото нещо което поддържаше този труп...

Така минаха около няколко години,не знам колко ,отдавна времето за мен бе изгубило значение...и така дойде някакъв костюмиран мъж,мама ме извика в стаята хвана ръката ми силно и каза каквото бе научила от мъжа

Каза че бившият ми шеф или така наречения”баща” на синът ми отдавна бил бездетен,жена му не можела да има деца,опитвали какво ли не но не ставало нищо,когато се върнал,научил за бременноста ми и се досетил чие е това дете,но знаел че не може да се разведе камо ли да се ожени за мен,и затова предпочел най-лесния начин да си го присвои,откраднал го от мен,представил го като син на жена си,и заминали са с него в чужбина,каза ми че било много красиво и будно дете,богато,учело се добре....но никой не знае точно къде са,и всички шансове да бъда с детето си били умрели,защото бол вписал в самия родилен акт като нейно не мое дете,а аз съм била просто никоя,никъде не фигурира моето име,така че аз нямам никакви права над това дете...никога не е моето синче,а просто чуждо дете.....

Мъртва съм,това съм аз,всичко ми взеха,детето,синът,живота,надеждата,споменът ми ,остана ми само успокоението ми, че детето е щастливо,с родителите си някъде там,далече от мен,никога няма да видя усмивката му,първите му стъпки,първите му думи,първия пък когато каже „мамо”ще е за друг чужд човек,а не мен,няма да видя пакостите му,развитието му,гласът му,очите му,животът,нямаше да мога даму се отдам с цялото си същество както си бях обещала,нямаше да мога да видя как онова малко нещо от утробата ми се превръща в човек...никога..никога...никога...